на семейството си и в групите, в които участвате. Благодарим ви!
ези и още много други случаи свидетелстват за тъмната страна на поведението на човек към човека и за това колко нецивилизован вид сме все още, независимо от това, какви модни дрехи носим, какви технологични приспособления използваме и какви умни теории излагаме. Когато се стигне до криза, ние сме просто облечени животни. Нашата „цивилизована“ технология означава по-голяма склонност към убиване отпреди: по време на Голямата война (Първа световна, бел. пр.) загинаха десет милиона души, докато през последната световна война броят им е пет пъти по-голям. Освен това повечето загинали в последната са били цивилни, за разлика от първата.
Тези ужаси са кошмарът на умиращата порода професионални дипломати, които днес имат много по-малко влияние, отколкото преди, поради „подобряване“ на комуникациите, нарастване властта на мултинационалните корпорации и съпътстващата тенденция самозабравили се политици да властват над вещи администратори. Днешният посланик не е нищо повече от функционер на коктейл, който изпраща доклади у дома (които обикновено се трупат на рафтовете) или дискретно помагат за прикриване на шпиони. Човек не може да си представи, че днешният британски посланик в Атина се занимава с разбиване на паметници и кражби на културни ценности (въпреки че американците със сигурност откраднаха огромно количество от Ирак). За съжаление, това става.
Преди 200 години посланиците са имали истинска власт и понякога с нея се е злоупотребявало. Такъв е случаят с Томас Брус, седми и единадесети граф на Елджин и Кинкардайн, който, наред с другото, служи като посланик на Великобритания в Османската империя. Това, че закупуването на скулптурите от Партенона е било незаконно и акт на грубо културно хулиганство, вече е доказано от многобройни учени и от други лица по безспорен начин и целта на тази кратка статия не е да повтаря очевидното. А да анализираме и оценим причината за манталитета, който позволява това хулиганство да продължава повече от 200 години, без да бъде поправено, въпреки становището на ЮНЕСКО и изявленията – например на президента Клинтън (когато беше президент) и Нийл Кинък (когато беше лидер на британската Лейбъристка партия).
Източниците характеризират г-н Брус като доста странен характер, до степен, че що се отнася до оскверняването на Партенона, би трябвало да бъде наричан г-н Брутален. Той е олицетворение на онази специфична марка шотландци, които са били предатели на независимостта на Шотландия и то само няколко десетилетия след въстанието на Бони Принс Чарли, който се опита да освободи Шотландия от английското иго. Но с приятели като Брус, Шотландия не се нуждаеше от врагове, както и Гърция. Освен че е бил алчен за пари и дипломат-измамник без чувство за естетика, Брус е бил по-скоро англичанин, отколкото шотландец в имперските си възгледи. Робърт Брус сигурно се обръща в гроба си.
Толкова за грубата културна непристойност, извършено от човек с поглед главно към парите, по време, когато корумпираната Османска империя започва да изпитва предсмъртните си гърчове, главно благодарение на Наполеонова Франция. Но големият въпрос е: защо следващите британски правителства са толкова упорити по въпроса за връщане на скулптурите („мрамори“, както ги наричат – наистина доста груб начин да се опишат някои от най-красивите творби, създавани някога), въпреки различните изявления на видни държавни дейци и организации и проучванията на общественото мнение?
На първо място е очевидният факт, че във Великобритания просто няма култура или паметници, които дори в зародиш да са сравними с фризовете на Партенона. Колкото по-дълго Великобритания държи тези незаконни придобивки, толкова по-явно става, че Великобритания (но тук наистина иде реч за английския манталитет) е майстор в боравенето с крадени пари и предмети. Като изключим скулптурите, Каймановите острови, Бермудските острови и Гибралтар, както и другите зависими територии на британската корона като Джърси и остров Ман, са убежище за перачите на пари. Единствената разлика от случая с Британския музей е, че боравенето с крадени предмети е нагло и арогантно, което може би е знак на завистта, че Великобритания няма такова красиво местно изкуство като гръцкото. Британският музей, разбира се, е просто музей на предмети, придобити от Британската империя, и би било по-добре да се нарича „Британски колониален музей“, тъй като в него има много малко неща, които действително са британски. Разбира се, много от предметите не са от Британската империя, а са придобити в периоди на смут и небрежно управление в Гърция, Египет, Сирия и Иран, където бакшишът говори много. Такъв е случаят с „Елджинските мрамори“ (колекция от древногръцки скулптури от Партенона и от други части на Акропола в Атина, пренесени от Османска Гърция във Великобритания от агенти на Томас Брус, 7-ми граф на Елджин, понастоящем съхранявани в Британския музей в Лондон, бел. пр.). Разбира се, Британската империя се трансформира в Общност на нациите и в спорни от правна гледна точка военни опорни пунктове като Диего Гарсия, Малвинските острови, Кипър и Гибралтар. Първият от тях е отдаден под наем на американците, като тъмнокожите британски поданици са изгонени, а животните им са обгазени от британците, за да се освободи място за военните на САЩ и техните пари. Белите британски поданици от Фолклендските/Малвинските острови са имали по-голям късмет от своите хомолози на Диего Гарсиа: военноморският флот на Тачър побърза да ги спаси. Без Пентагона Великобритания нямаше да успее да си върне островите, но можеше да се наслаждава на илюзията, че все още е велика сила. Може би това е част от психологическия проблем: Великобритания просто не може да понесе мисълта, че вече не е Велика Британия. Наяве изплува огромното чувство за несигурност, изразяващо се в постимперски rigor mortis (сковаване на ставите и мускулите на тялото няколко часа след смъртта, което обикновено продължава от един до четири дни, бел. пр.), като например запазване скулптурите от Партенона, което по някакъв начин внушава на Великобритания да се чувства по-силна, отколкото е в действителност. Сравнете Великобритания с Франция, която е независима държава. Поведението на Великобритания е отражение на факта, че няма вече външна политика, както сочеше Дьо Гол: тя просто подкрепя САЩ, както казваше Едуард Хийт. Великобритания изпълнява заповедите на САЩ, особено по военните въпроси. По въпроси като съхраняването на крадени предмети обаче, тя все още може да се преструва на храбра, да имитира достойнствата на Чърчил, тъй като никой няма да ѝ обяви война за кражбите. Великобритания смята, че е добре за имиджа ѝ да бъде упорита.
Ако е нужно доказателство, въпреки простодушните протести на добре платени академици от различни сфери във Великобритания, както и в Гърция, че британската политика по същество била против гръцките интереси от самото създаване на съвременната гръцка държава, то елджинизмът е доказателството. Защото освен няколкото проблясъка и няколко личности като Кънинг, единствената помощ, която Гърция получи, е била от частни лица като лорд Байрън и от достатъчно смели публични лица, противопоставящи се на официалната британска политика, като адмирал Кодрингтън, чиято победа над турско-египетския флот раздразни външния министър Уелингтън, наричайка я „необичайно събитие“, което до голяма степен издава британското двуличие. Защото британското правителство никога не е искало независима Гърция. Тя бе принудена да отстъпи само на руснаците, които по силата на договор си бяха запазили правото сами да се намесят, за да помогнат на Гърция. Затова Великобритания бе принудена да помогне, за да се представи, че и тя има място в ситуацията, тъй като се опасяваше Русия да не се окаже основен спонсор на Гърция и да отслаби османските приятели на Великобритания. Друг пример е аферата „Дон Пасифико“ по време на Кримската война, когато Великобритания действително заплашва Гърция с канонерки, като заедно с тогавашните си френски пудели блокира Пирея. През 1916 г. Великобритания и Франция дори се намесват военно в Гърция, като са отблъснати от силите на краля, а след това си отмъщават, като подкрепят противоречивия Венизелос, който въвлече Гърция във войната, която доведе до известната катастрофа. Следващата война е друг пример за пренебрежението на Великобритания. Въпреки факта, че Гърция се изправя сама срещу неприятеля, помощта, която Великобритания в продължение на месеци изпраща е минимална, а британците основно избягват тежки битки с германците, обърквайки много от издръжливите гръцки бойци, които успешно извадиха своите шпори срещу италианските нашественици. Гражданската война в Гърция е още по-мрачна история: след като по време на Втората световна война подкрепяше най-силната антигерманска съпротива – ELAS, Великобритания се обръща срещу нея и в крайна сметка разпали унищожителна гражданска война като подкрепи гръцките сили, които сътрудничеха на германските окупатори. Това устройваше Великобритания, тъй като тя използва „антикомунистическата“ гражданска война като елджинистично извинение да задържи Кипър. Оттогава кипърският въпрос продължава да свидетелства, че британската политика е противоположна на гръцките интереси. През 1955 г. Великобритания тайно се сговори с Турция срещу Гърция, незаконно вкара Турция в кипърското уравнение. Беше наясно какъв ще бъде резултатът: унищожаване на гръцки имоти и църкви в Турция, последващо изгонване на дванадесет хиляди гръцки граждани, прогонване на още шестдесет хиляди турски граждани с гръцки произход и на християнската православна църква. Днес в Турция са останали по-малко от две хиляди. И всичко това, само за да могат проскубаните британци да се задържат по-дълго в Кипър, както те задържат откраднатата собственост. В по-ново време истината за британския елджинизъм и постимперски rigor mortis се съдържа в следния откъс от стратегически документ на Министерството на външните работи и на Британската общност: „Трябва да признаем, че в крайна сметка Турция трябва да се разглежда като по-важна за стратегическите интереси на Запада от Гърция и че ако трябва да се рискува, това трябва да бъде риск от по-нататъшно изостряне на гръцките, а не на турските отношения със Запада.“
В заключение, като се има предвид скритата враждебност на Великобритания към Гърция още от самото начало на модерна Гърция, едва ли може да се съмняваме, че Англия държи на откраднатите предмети и дори твърди, че не може да направи нищо, защото правителството ги е продало на музея. Макар да е доказано, че е било направено неправомерно. Но както Великобритания отрича съмнителното иракско досие и лъжите за оръжията за масово унищожение, на които основа решението си да последва САЩ в незаконното едностранно нападение, така тя продължава да държи откраднатите предмети. Британската дипломация едва ли ще постигне много, дори няколко смели дипломати да имат куража да надигнат глас, което едва ли ще направят. Изглежда, че са по-склонни да насърчават хомосексуализма в чужбина като своя нова форма на културни отношения. Полският омбудсман по гражданските права протестира срещу превишаване правомощията на посланик Тод при популяризиране на „Ръководство на Обединеното кралство за гейове, бисексуални и транссексуални хора и техните права (ЛГБТ).“ Вместо да се извини за тази неприлична форма на едностранчива (а какво да кажем за правата на хетеросексуалните?) намеса, Министерството на външните работи и на Британската общност помпозно отговори, че „има политика за насърчаване правата на ЛГБТ в чужбина.“ Това са новите британски ценности, които трябва да бъдат популяризирани. През 2008 г. британският посланик във Варшава дори издигна „знамето на дъгата“ (представляващо, за тези, които не са наясно, хомосексуализъм) до британското знаме. Жалко е, че британската дипломатическа естетика изглежда се концентрира върху добре познатия английски страх от естествения секс, а не върху красотата на древните скулптури, които чакат да бъдат върнати в законния им дом. Човек се изкушава да се запита защо британският посланик в Атина Дейвид Ландсмън не подражава на своя хомолог Тод. Дали е съгласен, че Великобритания не трябва да насърчава „ЛГБТ“ в Гърция, което може да се тълкува като неподчинение на политическите му господари в Лондон? Или може би има по-тънки начини за популяризирането на „ЛГБТ“ в Гъ
Нека се възползваме от възможностите, които имаме, за да популяризираме ЛГБТ общността в Гърция. Един начин е чрез статии на посочените гръцки журналисти, които са в списъка на британското посолство. Те могат да разкажат истории за ЛГБТ хората и техните борби за равноправие и признание.
Също така, гръцкото правителство трябва да се ангажира и да започне истинска кампания за защита на правата на ЛГБТ общността. Това може да включва образователни кампании, събития и инициативи за подкрепа на ЛГБТ хората.
Нека се надяваме, че с подкрепата на медиите и усилията на правителството, ЛГБТ общността в Гърция ще получи по-голямо признание и зачитане в обществото.
