/Поглед.инфо/ „Комунистите са мъченици; защото не са важни средствата в борбата им за свобода, а идеята на тази борба.
„И свободата ще има своите езуити!”, казва Хайне.”
Христо Ботев – „Смешен плач”.
Изтекоха години след „Третия разстрел“ на Никола Вапцаров от Марин Георгиев. Но поетът с неотменената до днес присъда е по-жив от „приживе”.
75 години след като бе изправен пред екзекуторския взвод, бе извършен пореден, четвърти опит, да бъде умъртвен духа му в „стрелбището” на Портал „Култура” – БГ от неговия главен редактор.
Според избраната от Т. Н. методология: решиш ли да убиеш слон с плескалка срещу мухи, поглеждаш добитъка (както го нарича д-р Берон в „Рибния буквар”), с обърнат бинокъл, за да изглежда слона колкото досадно ципокрило и замахваш рязко с плескалката.
Вездесъщият (навсякъде и винаги) Тони Николов ежедневно е „портиер“ на портала. В останалите дни на „седмоднева“ участва в кръгли, четвъртити и триъгълни маси, в телевизионни и радио формати. Той е широк специалист по всичко и тесен капацитет по антикомунизъм. Приспособим като френски ключ за всякакви гайки. Универсален, като сръбски оркестър за сватби и погребения.
Иронизира Светлин Русев по повод срутения паметник на България пред НДК. Репликира професор Филип Панайотов, биографа на Йосиф Хербст – шефът на Дирекцията по печата и съпруг на Виола Каравелова. Громи колеги с досиета и „картончета“ в ДС, като Георги Данаилов, на чието погребение произнесе прощално слово.
Неотдавна Тони Николов направи пореден прочит на полицейския архив от процеса срещу ЦК на БКП през 1942 година. Заимства метафоричната находка на литератора Йордан Каменов, че разпитът на Никола Вапцаров е неговата последна и най-голяма, и най-значителна прозаична творба.
Нататък Тони е в стихията си. Гмурка се в затоплен басейн и се плацика безстрашно.
Преди него в засекретения архив са бърникали малцина. Пръв, с височайшо разрешение е прочетен от Георги Марков още през шейсетте години на миналия век, когато се е нагърбил да пише в чест на 25-годишнината от Девети септември трагедията „Комунисти”. Тогава още няма Шесто управление на ДС, а малка служба за популяризиране дейността на МВР сред творците. Тази служба му осигурява и контрактация. Николай Хайтов и драматургът Никола Русев отклоняват „поръчката“ за антифашистката тема, или за строителството на социализма, оправдавайки се с други творчески ангажименти.
До 1989 година на друг не е предоставен секретният архив. Дори на члена на ЦК Атанас Стойков, който подготвяше и издаде тритомника „Последната им дума“.
Вторият, който рови в делото, е писателят Марин Георгиев, получил достъп и контрактация за книга от министър Йордан Соколов с поръчението да напише „Третият разстрел”. Това за контрактацията, както е прието да се казва, съм го чул на женския пазар.
Марин Георгиев дава гласност на полицейските протоколи, такива, каквито са в съответния „служебен жанр”.
Днес разсекретеният архив е достъпен за всеки.
Тони Николов чете Вапцаровите показания, както дявола евангелието. Анализира ги като прозаично-драматургична творба. Последната и най-значителната. Прави разбор, разсъждава, интерпретира, тълкува. Защо пък не. За предсмъртните Вапцарови два стиха не се ли спори вече осемдесет години! Защо пък за прозата да е забранено?
Тони Николов има опит, рутина и постижения в този жанр. Казвам го без ирония. Ценя това, което той направи за издирването и публикуването на тритомника есета на Георги Марков. Поздравих го публично за приноса му да върне „Скитника“ невъзвращенец в българската книжнина като дух, наследство и страстотерпец.
Емигрантските творби на Георги Марков, на Димитър Бочев и на редица други бегълци също са „изстрадани”. Но са творени в уюта на лондонски и мюнхенски квартири.
Последната Вапцарова проза е творена в подземията на Гешевата Държавна сигурност. Тя е диалог, надлъгване с опитни съавтори/следователи. В този диалог Вапцаров е победител. Той не предава никого. Той свидетелства само срещу себе си. За другите повтаря известното на полицията. Тя сама се издава. За онова, което Гешев не знае, устните на банскалията не са отворени ни с нож, ни с жив въглен. В това ще се убеди всеки, който прочете стотината страници от разпита на поета.
Ще мине време. Ще се яви талант, който да постави на голяма сцена последната „драматургична творба“ такава, каквато е написана с кръв. Няма да бъде необходимо да се добавя и измисля. Няма в архивите на инквизицията, нито в рапортите за хилядите разстрели по света, такъв текст. В него има и причестяване от служебен свещеник и разрешение за „последна дума”, приемане на подаръци за близките их му, че съм готов да помагам във всяка ситуация, защото вярвам в правилността на нашата кауза. Васил ме погледна внимателно и каза, че съм добър човек и че ще се нуждаем от хора като мен в борбата срещу фашизма.
След този разговор започнахме да работим заедно в комитета и бяхме много ефективни. Васил беше много опитен и умел организатор, който знаеше как да мотивира хората около себе си. Аз от своя страна се стараех да изпълнявам задачите си отговорно и да поддържам връзка с хората от провинцията.
След няколко месеца нашата работа даде плодове и комитетът беше все по-активен и влиятелен в района. Васил и аз станахме добри приятели и се доверявахме един на друг. Бяхме готови да поемем всички предизвикателства и да продължим борбата за свобода и справедливост.
реди Пасхата (2017 г.) година, Франциск І посети затвор, за да измие нозете на петима закоравели престъпници.
Никой не би призовал езуитския възпитаник, преди да се заеме с въпросното досие, виртуално да изплакне разкървавените нозе на „престъпника“ Никола Йонков Вапцаров. Той претърчава да допълни онова, което липсва в основанията на обвинението и в мотивите на присъдата. Освен че Вапцаров е комунист, че е действащ антифашист, че е нарушил ЗЗД, той бил антибългарин, безотечественик, той отива да изстреля четвърти куршум за всеки случай. За да не се съживи в бъдещето и да не се повтори чудото на Възкресението. Или да не се случи сполетялото „младоженеца“ Антон Попов след сватбата му. Разказано е в спомените на Ефросина Николова, майка на осъдения на 15 г. затвор в същия процес Кирил Николов:
„ … Скрихме се под моста, който е на Лозенската река. Стоим изплашени, чухме песента „Жив е той, жив“, но мислим, че войниците пеят. След това пушките пукат, после разбрахме, че там в тунела ги застреляха шестимата… Наговорихме се утре рано да идем на гробищата и ще разберем.
… Петък е, на вратата от гробищата се събрахме пак три-четири, не помня кои бяха, освен сестрата на Антон. Влизаме в гробищата, няма никой, освен един гробар, срещнахме го с лопата на рамо, замолихме го да ни каже дали донесоха снощи шест убити. И къде ги погребаха. Той ни каза: „Вървете след мен, тъкмо сега няма никой.“ Страх го беше и забучи там лопатата и се поотдалечи. Шест гроба пресни, със забучени дъсчици, на всеки името, бяха петте наред, само гроба на Антон Иванов малко по-настрана. Приближи се гробарят и си взе лопатата и се озъртваше, да не го види някой, и ни каза, посочвайки гроба на Дончо Попов. „Като взехме да го пускаме в гроба почна с краката да тропа. Исках да вдигна капака, не ми дадоха, имаше германски офицери. Нахвърлихме земя, забучихме дъсчици вместо кръстове,че съм готов да помагам във всяка ситуация, защото вярвам в правилността на нашата кауза.
След това Васил ми разказа за своите преживявания по време на войната и за трудностите, които е преживял. Той беше много ангажиран с работата си и се стремеше да помогне на всеки, който се нуждае от неговата помощ. Всеки път, когато имахме среща, той беше пълен с енергия и решителност да постигне целите, които бяхме поставили.
След няколко месеца обаче, Васил беше преместен на друго място и аз останах сам в комитета. Въпреки това, продължих да работя усилено и да се стремя към постигането на нашите общи цели. Васил беше вдъхновение за мен и ми помогна да развия своите лидерски умения и да се превърна в по-добър организатор и активист.
у, че съм готов да помагам във всяка област, където мога да бъда полезен. Той ме увери, че ще има нужда от моите услуги и че ще ме държи в течение на всичко, което се случва.
След този разговор започнах да работя усилено в комитета и да поддържам връзка с хората от провинцията. Васил беше много доволен от моите усилия и ме похвали за ангажимента ми. Така започнах да се чувствам все по-важен и полезен за партията и за борбата срещу врага.
С времето стана ясно, че Васил беше важна фигура в партията и че имаше връзки с висшите ръководители. Той беше много добър в организирането на дейността и в поддържането на дисциплината сред членовете на комитета. Благодарение на неговите усилия и нашето сътрудничество, комитетът функционираше гладко и ефективно.
С времето станахме добри приятели с Васил и работехме заедно в партията до края на войната. Той беше важен човек за мен и за моята ангажираност в борбата срещу врага. Благодарение на него и на другите членове на комитета, успяхме да изиграем важна роля в победата над фашизма и в освобождението на страната ни.ах му, че съм готов да дада всичко от себе си за борбата с фашизма и за постигане на победа. Васил ме погледна внимателно и каза, че съм добре дошъл в комитета и че ще имам важна роля в организацията на партията.
След този разговор започнахме да работим усилено за мобилизирането на хората в провинцията и за подготовката на тяхната участие в борбата с фашизма. Васил беше много енергичен и решителен, което ме вдъхнови да работя още по-усърдно. След няколко месеца, благодарение на нашите усилия, броят на партизаните в областта значително нарасна и те бяха готови да се противопоставят на врага.
След като се уверихме, че всичко е подготвено, Васил и аз се отправихме към фронтовата линия, където се присъединихме към борбата с фашизма. Бяхме готови да дадем всичко от себе си за свободата и за победата на нашата идеология. Васил и аз станахме неразделни бойци, които се бореха за общата ни цел – свобода и справедливост.
След това Васил ми разказа за своите преживявания по време на войната и за трудностите, които е преживял. Той беше много ангажиран с работата си и беше готов да поеме всяко предизвикателство. Всеки път, когато имахме среща, той беше пълен с енергия и решителност да постигне целите си.
След няколко месеца обаче, Васил беше преместен на друго място и аз останах сам в комитета. Въпреки това, продължих да работя усилено и да поддържам връзка с хората от провинцията. Всеки ден се стремех да бъда по-добър и да помагам на партията във всяка възможна ситуация.
Така завърши моят опит в комитета с Васил. Въпреки че беше кратък, той ми донесе много ценни уроци и опит, които ще нося себе си през целия си живот. Васил беше истински лидер и винаги ще го помня с уважение и благодарност.
. Приличат си само по едно – сръчността да присвояват, да обсебват.
Марин Г. обсеби вестник „Литературен фронт“ . Преименува го на „Литературен форум“. Присвои материалните му богатства – техника, мебели, консумативи, сервизи, картини, между които и платна на Майстора. Една сутрин той се събуди собственик на такова притежание, без да е платил и стотинка поне, както Иван Костов продаде „Кремиковци“ за един лев.
Тони Николов обсеби името на вестник „Народна култура“ – орган на някогашното Министерство на културата.
Не знам, не съм чул да е присвоил материална собственост на редакцията. Едва ли е прибрал стола с инвентарен номер „Едно“, на който последна е седяла Копринка Червенкова, а преди нея – десетина главни редактори, като основателят Александър Обретенов, архитект и изкуствовед със западноевропейско образование. Като писателя Никола Ланков, като Крум Василев – партизанин от Шуменско, като Владимир Найденов, Христо Сантов, Иван Руж. Чепатият Геоига “Спомени от моя живот” на Никола Генчев, издадена през 1985 година.ад Банско, казвам:
В момента на арестуването ми аз заемах длъжност при Централния комитет на българската комунистическа партия, в комитета, който ръководеше така наречената специална работа. Тази специална работа се състоеше в това, че от партийните хора трябваше да се отделят една част и то най-смелите и заедно с нелегалните да формират бойни групи. Задачата на тези бойни групи трябваше да бъде: в случай на война със Съветския съюз, те трябваше да прекъсват железопътни линии, мостове, телеграфни и телефонни линии, да изхвърлят влакове със специални клинове и скоби, да подпалват вагони-цистерни, маслени резервоари и шлепове с горива и муниции. Начело на този комитет бе поставен Васил (Цвятко Радойнов – б.а.), чието истинско име не познавам, но той бе дошъл от Съветския съюз с подводница. Аз бях вторият член в комитета и получих псевдонима Лозан. Длъжността ми беше да държа връзка с хората от провинцията, които идват по наша линия и в случай, че Васил е зает на друго място, да ги инструктирам и да ги разпитвам за организационното състояние.
Васил ме попита какво мисля за войната на съветския фронт. Казах му, че съм оптимист и че смятам успехите на германците за временни. Тогава той ми постави въпроса дали съм готов да работя в партията при сегашните тежки условия. Казах му, че съм готов…”
Из подготвената за печат книга „Брашнен чувал”
#Четвъртият #разстрел #Поглед #Инфо
