тези, които се качват на по-високите етажи и търсят красотата и вдъхновението в музиката на великите композитори. Нека се надяваме, че и тези от сутерена ще намерят своя път към по-добро и по-високо място, където да се насладят на истинската красота на изкуството.държави. Но все пак, надеждата не трябва да изчезва. Трябва да продължим да се борим за по-добро бъдеще, за по-добри условия за всички. Нека се стремим към по-високите етажи, където можем да дишаме по-свободно и да се наслаждаваме на красотата на света. Нека не се предаваме на сутерената на мисленето, а да се изправим с гордост и увереност към по-доброто и по-достойно бъдеще за всички нас.нието (а за неговите поколения да не говорим). В европейска България има десетки селища, в които от 20 години не се е чул концерт на живо. (Сега някой ще ми каже, че то доктори няма там, а аз искам концерти, ама идва ли му/им на ума, че музиката, изкуството е лекарството, от което повече имаме нужда – това вече се вижда във всеки момент от озверялото ни всекидневие, в което се разхождат бездушни, агресивни, нещастни, зашити за телефончетата си човекоподобни, които все още си мислят, че са хора).
—
В България се утвърди интересен феномен: когато в някаква област ситуацията е перманентно злощастна, ние решаваме да не говорим за това. Вместо да е точно обратното. Например: взаимно се цензурираме, когато стане дума за политиците. Колко пъти чувате на ден изречението: “Хайде да не се впускаме в политиката, то е друг разговор”. И другото изречение, което непрекъснато чувам, е: “Не че става дума само за пари, но…” А то точно за политика и за пари става дума – от началото, та досега и винаги само за това ще става дума. И навсякъде. То е и нормално – когато има политика, а не грабеж, тогава има пари. И текстове като този имат съвсем различен характер. Така стигам до основните липси, които ни съпътстват. И които не са така драстични или съвсем не съществуват в съвременните европейски практики. В тези практики човекът, който се занимава с култура, който пише, свири, играе, танцува, пее и т.н. – но не само и единствено в пошли шоу-програми по телевизиите, а на други сцени, е ценен и закрилян!!! Независимо от рецесиите, от стагнациите, от икономиите. Независимо от кризите!
—
Всъщност, ако у нас е имало постоянна криза, то тя е била най-вече криза на човешкия ресурс. Криза на характери. Криза на авторитети. Още преди двайсет години, когато видяхме, че диктатурата на парите ще замести диктатурата на партията (което се оказа просто една “транзакция”), се поогледахме и започнахме да се наместваме тук или там. Никакво мислене за перспектива нямаше. Говоря за съсловието! Не говоря за малкото личности, които бяха останали и които по закон Божи си заминаха, а заедно с тях и делата им! Пак поради некадърността ни да ги продължим. И защо всеки си мислеше, че него няма да го засегне този ураган от простотия, който се разрази – не знам! Глупост, може би, самозалъгване. Навремето, непосредствено след 10 ноември, един приятел ми писа: “Хубаво е, че всички могат вече да говорят, лошо е това, което казват”. Защото говоренето, казването изразява някакви мисли. И от самото начало на говоренето стана ясно, че с мисленето в перспектива имаме проблеми. И поради това си създадохме още повече. Ние – музикантите, също.
Какво стана ли?
Редуващите се власти и правителства много бързо ни усетиха – и чудесно ни подредиха. Едни се продадоха на безценица, мислейки, че са ударили джакпот, а повечето бяха унизени със заплатките, които споменах. Това не само ги фрустрира, но и ограничи територията на тяхната работа. Говоря за слушане на музика, за сравняване, за живот с музиката. Всичко това се срина в делника им. Те тръгнаха като амбулантни търговци да се продават за жълти стотинки. Правят го и до днес. Защото, за да вземеш цигулката и да свириш, трябва да си жив физически все пак. Или поне да мислиш, че си.
В този смисъл 2010 година беше важна, много важна. Тя ни съобщи края на историята. Най-новите ни герои, като видяха как хероически музикантът живее с едното нищо, решиха да му вземат и него. Измислиха “реформа за сценичните изкуства”, която де юре унищожи всички оркестри извън София. В това дело бяха въвлечени и хора от нашия бранш, които се считат за гениални потомци на Макиавели, но не са нищо повече, освен много несимпатични и елементарни внуци на симпатичния Остап Бендер. Разбира се, музикантството не излезе на улицата. И това никого не изненада. Беше си очаквано. Тази ситуация е описана отдавна, тя е класически българска: “Едни се колебаят, други смело вървят из своя позорен път. Едни тръгнаха вчера, други ще тръгнат утре – и излишно е да се стесняват: тук няма ни критика, ни възмущение. Утре ще те посрещнат със същата усмивка, с каквато те изпращат днес. Ще ти подадат ръка, каквото и да си извършил. Българинът не е способен да реагира и негодува.” (Боян Пенев, 1924)
Как се живее цял един живот с неудобството, че в страната, в която си, нещо все не е наред по отношение на стратегии и принципи, на финансиране и перспективи на изкуството, с което се занимаваш. Много, много трудно, сякаш на инат, винаги с огромна умора на гърба. В нощните часове си задаваш въпроси за смисъла. Без отговор. Няма и на кого да се оплачеш: няма еврокомисар по културата да притича, а и май “нашите приятели от Европа” ни искат точно такива – форматирани, колкото им е нужно. В началото на ХХІ век изглежда ни се дава “шанс” да се върнем с век назад – когато инженери, лекари и адвокати са основали нашите оркестри.
—
В конкретните проявления на музиката в 2010 непрекъснатите усилия да се запази нещо, пък както и да изглежда то, сериозно нагнети чувството за безвремие. И на тъга. Защото това, което е всекидневие извън границите на България (и в Турция, в Гърция, в Румъния, в Сърбия, преди да стигнем до Централна Европа), тук се счита за събитие. Типичното в това отношение събитие бе началото на представянето в Софийската опера на Вагнеровия цикъл “Пръстенът на нибелунга”. Всъщност, първата от четирите опери, “Рейнско злато”, е единствената, която е поставяна у нас преди много години. Никак не подценявам усилията на директора и режисьора Пламен Карталов – напротив! Но фактът, че България чества 200-годишнината от рождението на христоматиен композитор като Вагнер с първото в историята си поставяне на неговата тетралогия в продължени корупция в нашето общество.
Но все пак, нека не губим вяра в по-доброто бъдеще. Нека продължим да се борим за справедливост, за равенство и за свобода за всички. Нека не се отказваме от идеалите си и да продължаваме да стремим към по-добро утре за всички нас. В крайна сметка, ние сме тези, които можем да променим света около нас, а не властниците в сутерена. частния проект “Кантус фирмус”, това са и редовните гастроли на Пламена Мангова и нейните приятели – на фестивалите “Софийски музикални седмици” и “Мартенски музикални дни”. “Варненско лято” също кани с различни концертни проекти българи отвън. Тези фестивали, всеки според силите си, продължават да се отстояват, като най-константен, по отношение на собствената си виталност, е русенският. Наивно си мисля, че по-перспективно, по-умно е създалото вече традиции да се опазва, да се развива, отколкото да се създават нови форуми само заради нечий просперитет. В началото на септември в София се появи ново фестивално отроче. “Фортисимо” прогърмя най-вече с името си, но беше щедро финансирано от фондация America for Bulgaria. Ако толкова пари служат само да се докаже, че за да правиш фестивал, са необходими, освен многото пари – и талант, и идеи, то аз ги считам за хвърлени на вятъра. Странен е пътят на парите в България – обикновено отиват при най-ловките да ги приберат. Без много да ги е грижа дали ще бъдат похарчени за качествени, иновативни, избрани музикални събития или просто ще бъдат взети. Така тенденцията към музика, все по-лесна за слушане, без да затруднява и обременява очакванията, стана стабилна и трайна. Публиката все повече се дърпа от непознатото. Търси лесното припознаване… Здравословният снобизъм напълно залиня. Умора и отегчение срещаш навсякъде. Престиж вече се създава не чрез присъствие на нещо авангардно, непознато. Съвременният “издигнат” българин измерва престижа си с парите, които е дал за нещо. Но се оказа, че издигнатите в джоба българи, склонни да платят билет за концерта на Лондонската филхармония в София, не можаха да напълнят зала 1 на НДК. (Друг е въпросът, че и билетите бяха по-скъпи, отколкото в града, от който идваше оркестърът.) Така или иначе, новият заможен софиянец предпочита да пръска парите си в мола, не за Бетовен и Менделсон. Не му нашето общество.
Но нека не се предаваме на песимизма. Вместо това, нека се борим за по-добро бъдеще за всички. Нека се стремим към равенство и справедливост, към уважение и толерантност. Нека се борим срещу корупцията и несправедливостта, за да създадем по-добро общество за всички нас.
И нека не забравяме, че всяко действие, всяка дума, всяко решение има значение. Нека бъдем активни и ангажирани граждани, готови да се борим за промяна и за по-добро бъдеще. Нека не се страхуваме да изразим мнението си и да действаме в подкрепа на промяната.
Защото само като работим заедно и се борим заедно можем да преодолеем кризата и да създадем по-добро бъдеще за всички нас. на композиторите започва да става “място за срещи” – там все по-често се чува творчеството на добри български автори с изпълнители-експерти в съвременния звук. (Прегледът “Нова българска музика” продължава да бъде на принципа “колкото повече – толкова повече.”) Като експертен се наложи фестивалът “Изкуството на барока”. Създаден от частна фондация, този фестивал оформи постоянен кръг от изпълнители, намира средства и възпитава заинтересована публика. 2010 ще запомним и със съчетанието на старинна и съвременна музика, което е вече абсолютна практика навсякъде по света.
—
Досега в европейска България няма книжарница за партитури и ноти от европейски и световни композитори от стари и нови епохи. Нито пък за съвременна литература за музика. Музикантът, освен че е поставен в условия на крайна бедност, трябва да си ги доставя отвън, ако иска да се развива. Изкуство без съвременна информация не се прави – и това ли трябва да се припомня. (Само не ми казвайте, че има Интернет). Същото е положението и със звуконосителите – истински магазин за компактдискове, в който можеш по каталог да си поръчаш, няма. Каквото е изгодно на продавача, това има в магазина. Диктатурата на вкуса на печалбаря е навсякъде. Много красиво се изразяваше Любомир Пипков навремето – и нереалистично също. Той казваше: “Бих приел, че музиката е многоетажно здание, в което никога няма жилищна криза. Всеки може да заеме който си иска етаж: да отиде, ако иска, да живее в сутерена и цял живот да слуша забавна музика (не съм против нея, ако е хубава); пък който иска да вижда по-надалече и да диша по-свободно – нека се качи на по-високите етажи и там да слуша симфониите на Бетовен, Шостакович, Бритън…” (1973). Сега тези от сутерена сриват пространствата за другите етажи. Защото се намират на властовите места. Така че вицът, в който песимистът казва: “По-лошо от това не може да стане”, а оптимистът се рта е изкуство, ако не беше толкова скъпа.” Но истината е, че изкуството винаги е било свързано с икономическите условия и влияния. И в днешно време, когато информацията е лесно достъпна, музикантите трябва да се борят с предизвикателствата на дигиталната епоха, за да оцелеят и да се развиват. Необходимо е да се адаптират към новите технологии и начини на консумация на музика, за да оцелеят в съвременния свят.
