итикалност(this);”>
Така че, може би трябва да се откажем от стереотипите и да прегледаме историята с по-обективен поглед. Може би горкият поп Методи не е бил толкова лош, колкото го представят. Всъщност, може би е бил просто човек от своето време, който се опитвал да се справи с предизвикателствата и промените, които го заобикаляха. Всъщност, може би той е заслужавал по-голямо уважение и разбиране.
eckImageForCriticality(this);”>
Така че, може би трябва да се откажем от старите митове и легенди за горкия поп и да го приемем като човек от миналото, който може би е бил жертва на обществените обстоятелства и политическите игри на времето си. Всъщност, може би е време да го погледнем с по-разбиращо и състрадателно око, вместо да го осъждаме без да знаем цялата история.
на Хранова не спират да тръбят наляво и надясно, че повествованието е романтично-митологична измислица, неотговаряща на историческата истина и е скалъпено по поръка на ДС в подкрепа на ”възродителния процес”. Наложи се да ги усмирява проф. Чавдар Добрев, който написа цяла книга за Българската голгота в романа “Време разделно”. Сега продължава това и в “разпятието”.
Ето някои от тези изказвания
предавам ги не за да ги популяризирам, а да почувствате мерзостта им.
Мари Врина-Николов: ”Насилственото обръщане в мохамеданската вяра и етническата асимилация са приели в националната митология гигантски размери. Разбирай – българската митология. В историографията е призната относителната религиозна търпимост на Османската империя. Какви еничари, какви ти синджири роби, какви български глави на дръвника…?”
Даниела Горчева: “Време разделно” е поръчкова книга (не казвам “творба”), което само по себе си обяснява всичко освен това, че на автора (не казвам “писател”) му липсвало елементарно чувство за мяра. Целта е идеологическа, а не литературна, още по-малко естетическа. Трябвало е да се подготвят хората за първите явления на това, което двадесет години по- късно носи името “възродителен процес”.”
Албена Хранова: “Време разделно” е глас на държавната кампания за преименуването на българските мюсюлмани. “Славата” на книгата се дължи на лесното маскиране и мимикриране на актуално-политическото в универсално, автентично и изконно (фолклорно, легендарно, митологично, приказно и пр.), както на конюнктурното – в трайно “българско”.”
Проф. Евелина Келбечева: “Българската публика, подготвена добре “исторически” от “Време разделно” намразва турците като най-чуждия сред всички други малцинства.”
Когато излиза романът “Време разделно”, Тончо Жечев пръв посочва една особеност в начина на изображение и изграждане на историческото повествование у Антон Дончев: “Правеше впечатление преди всичко цялостното построяване на историческия роман за трагичната история с насилственото помохамеданчване на родопските българи върху фолклорна основа, върху основата на летописните свидетелства, песните и преданията. Той “узаконява” тезата, че романът е за насилственото помохамеданчване на родопските българи. Има и друга не по-малко значима теза, произтичаща от романа, подчертана от проф. Чавдар Добрев – проблема за средновековното насилие авторът извежда до масово прилаганите форми на насилие през ХХ век, пречупва ги през националната драма на балкански народ като българския.
В студията на Цветана Георгиева “Магическият свят на Антон Дончев” узаконеното от Тончо Жечев е бламирано: “Време разделно” не е исторически роман, тъй като авторът си е поставил задачата да изобрази “насилственото масово помохамеданчване в Родопите през ХVII век”, а такова масово и насилствено приемане на исляма е мит.” Чавдар Добрев обръща внимание, че А. Дончев
Методи през 1641-а може да не е бил задомен или просто да не е достигнал пълнолетие – 14 години, но във времето 1666-1669-а, вече ще да е на 38-39 години. На горкия поп, когото дори изтурчват, след толкова века се приписват какви ли не грехове. И обвиненията по неговия летопис също отпаднаха. Ясно ни е кога е извършено помохамеданчването в Чепинското корито. В Беловската хроника, на която също напразно се опитваха да намерят кусури, е написано: “Кога се чепинци изтурчили, тогава по планини, по Гюмурчинско (Гюмюрджинско), по Филибелийско: 74 села се потурчиле…” Нямало масово помохамеданчване!?
лязоха съмненията за автентичността на този писмен паметник, някои отродители поискаха да върнат старото име на селото – Корова, което днес се нарича Драгиново. Проф. Мария Тодорова от университета Урбана-Шампейн в Щатите ни убеждава, че “Време разделно” се самодискредитира като явление на художествената литература, защото използва като извор летописния разказ на поп Методий Драгинов, тъй като това, което Стефан Захариев публикува, е ”фалшификат”.
Все пак дали наистина е фалшификат!?
А холандецът Михаил Кийл, превъзбуден, назова глава в своята студия – “Краят на поп Методи Драгинов”, в която усърдно се е заел дори да омаскари свещеника.
Разказът на Методи Драгинов разглежда събития, които са се разиграли в периода 1666-1669 г., а хрониката е съставена по-късно - през 1670 г. Събитията са свързани със засиления религиозен фанатизъм по време на войната в Крит, свещена за империята, и с преминаването на войски през Родопите. В “История на Османската империя”, чийто автор е Ахмед Садулов, минаващ за български учен, не се споменава за никакви помохамеданчвания и насилия, а само за “безкомпромисна политика и действия по стабилизиране”.
Как си поиграха учените със съдбата на летописа Драгинов. През 1984 г. Илия Тодоров направи няколко езикови бележки на летописа от Корова, така че постави автентичността му под съмнение. Това дойде дюшеш за някои историци, привърженици на неолибералната доктрина, които побързаха да го обявят за фалшификат, а сега това е добре дошло за платените поддръжници на започналия процес на денационализация на българите мохамедани, на мълчаливите съглашатели с разни теории за помашки език и помашка народност. Преждевременната смърт на Илия Тодоров отложи оспорването на мнението му поради деликатност, но мина време и се оказа, че неговите “обвинения” са безпочвени. Излезе статия на историците Елена Грозданова и Стефан Андреев в сп. Rhodopica, която отхвърли безапелационно всички несъгласия и съмнения на Илия Тодоров и доказа, че документът е автентичен. Обяснимо е, че последователите на проф. Цветана Георгиева – инициаторката и подбудителката на окопната война срещу “масовото помохамеданчване” в българската историография, се направиха, че не съществува публикация, отричаща тезите на Илия Тодоров.
Според Илия Тодоров не би могъл да се самоназове Методи Драгинов, тъй като по това време обичайната практика изисквала той да се подпише Методи Драган (без -ов). Грозданова и Андреев обаче намират много примери от документи и писания от ХVII век – приписки и евангелия, ръкописи с имена с окончания -ов, -ев и -ски, които опровергават Тодоров. Още тогава стотици известни и безизвестни българи са се назовавали и подписвали точно като поп Методи Драгинов.
Българите от Чепинското корито не било възможно да изпълняват войнушка или друга военнопомощна служба, както следва от думите на бан Вельо и протопоп Константин в летописа, тъй като по други сведения тия села са вакъфски, твърди Илия Тодоров. И на това обвинение има отговор: “Книга на жалбите” от 1649 г. (публикувана във Виена през 1984 г.) съдържа султанска заповед до кадията на Татар Пазарджик, с която се възлага на войнуците от действаща служба и войнуците в резерва да преследват хайдути. Двамата историци
представят още ред доказателства
че войнушката институция в Татарпазарджишката каза съществува и през целия ХVII век.
Третият аргумент, че карабашот във Филибе - проклетият пловдивски митрополит Гавраил, е наковладил пред турските власти българите от Чепино, задето не му плащали църковните си данъци, фактически не отразявало съществуващите през ХVII век взаимоотношения между висшето гръцко духовенство и пасомите му българи. Конфронтацията според Илия Тодоров била от много по-късно време - ХIX век. От “Книга на жалбите” става ясно, че християните от Татарпазарджишката и Хасковската кааза са към Пловдивската епархия. И още, че владиците, пък и цариградският патриарх били затънали до гуша от дългове. От един от документите се разбира, че пловдивският митрополит Гавраил е принуден да изплаща дълговете на патриарха и е увеличил църковните налози, събирани от християнското население. За Методи Драгинов владиката е косвен виновник за съдбата на Българите от Чепинското корито. Този владика вземал от всеки християнски дом по 60 акчета, а по-преди се събирали по 12 и изисквал от тях допълнителни налози по 1 киле, около 25 кг жито, или 2 килета, около 50 кг ръж. Ако това не е причина за конфронтация, здраве му кажи. Има и още нещо – в статията си в сп.”Старобългарска литература” (кн. 16, 1984) Илия Тодоров все пак заключва: “Върху основата на езика на летописния разказ на поп Методи Драгинов едва ли е възможно да се правят категорични заключения за или против автентичността на произведението”. Акад. Иван Радев ни обръща внимание, че Илия Тодоров не изразява съмнения по въпроса на свидетелската роля на застъпеното в него, както и в Баткунския и Бельовския летопис, сиреч той не зачерква напълно летописния текст.
Но и това е подминато от съдниците на “Време разделно”.
В “Краят на поп Методи Драгинов” холандският учен все пак свършва малко полезна работа, тъй като помества извлечени от цариградските архиви промените в религиозната принадлежност на българите в седемте чепински села от вакъфа на Сюлейман I във времето от 1516 до 1865 г. Грозданова и Андреев са благодарни на тези извадки. И ние – защото научаваме, че през 1516 г. в тези седем села – Баня, Дорково, Каменица, Костандово, Корова, Лъджене и Ракитово има 603 християнски семейства и 21 мюсюлмански. През 1712 г. са 798 семейства на българи мюсюлмани и само 96 на българи християни. В интервала 1633-1641 от 599 български домакинства стават 479, със 120 по-малко, а през 1641-1696 г. – още 272 български християнски семейства изчезват. Мехмед IV Ловеца царува от 1648 до 1681 г. Както се разбира от дебелата книга на Ахмед Садулов, това е период на “безкомпромисна политика и време за стабилизиране”.
Откъде начева “стабилизирането” –
от християните в опасната Родопска твърдина. Холандецът се прави на учуден, че до 1570 г. Каменица, Костандово и Корова са изцяло с християнско население, а в другите има къде по-малко, къде повече приели исляма. И тук той показва незнание или си затваря очите. Още през ХVI век има ислямизация и българските историци знаят това от джелепкешанските регистри от 1576 г. Там пише за Хюсеин, син на Стою, Махмуд, син на Стойко, Хасан, син на Рад или пък синове на Абдулах. Д-р Кийл обяви края на поп Методи Драгинов, тъй като не намерил името му в регистъра на Корова през 1641 г. Нямало такъв поп! Абе, аланкоулу, първо направи хесапа! Събитията, които описва поп Драгинов, са някъде около 1666-1669 г. Методи през 1641-а може да не е бил задомен или просто да не е достигнал пълнолетие – 14 години, но във времето 1666-1669-а, вече ще да е на 38-39 години.
На горкия поп, когото дори изтурчват, след толкова века се приписват какви ли не грехове. И обвиненията по неговия летопис също отпаднаха. Ясно ни е кога е извършено помохамеданчването в Чепинското корито. В Беловската хроника, на която също напразно се опитваха да намерят кусури, е написано: “Кога се чепинци изтурчили, тогава по планини, по Гюмурчинско (Гюмюрджинско), по Филибелийско: 74 села се потурчиле…” Нямало масово помохамеданчване!?
Антон Дончев
