алото на края на буржоазното владичество в България. Народът се възкръсти и се изправи срещу своите угнетители. След дълги години на борба и жертви, на 9 септември 1944 година бе осъществен Антифашисткият преврат, който сложи край на фашистката диктатура и на войната.
След този исторически момент, България започна нов етап в своето развитие, който включваше социалистически преобразования и строеж на социализма. Народът поема управлението на страната и започва да се развива в посока на равенство, справедливост и благосъстояние за всички граждани.
9 септември е символ на борбата за свобода и справедливост в България. Този ден ни напомня за значимостта на единен народ, който може да постигне големи промени, когато се обедини в името на общото благо. Нека запазим спомена за този ден и да се вдъхновяваме от него в борбата си за по-добро бъдеще.ожена буржоазията и народът пое властта в свои ръце. След това започна процесът на изграждане на социалистическо общество, в което всички граждани са равни и имат равни възможности за развитие.
Социализмът в България донесе много промени и подобрения за народа. Бяха национализирани големите промишлени предприятия, земята беше раздадена на земеделците, бяха въведени безплатно образование и здравеопазване. Неравенствата и бедността намаляха значително, а страната започна да се развива бързо и устойчиво.
Социализмът в България може да не е бил идеален, но той донесе много ползи за народа и остави дълготрайни следи в историята на страната. Той показа, че алтернативата на буржоазията може да бъде успешна и че социализмът може да бъде реализиран в реални условия.
махта в най-охраняваната в Германия зона!
През август нацистите бяха изгонени от Париж – символът на свободна Франция.По същото време Червената армия проведе успешно Яш-Кишиневската операция и на 23 август бе освободен Букурещ.
Какво ставаше по това време в България? В края на май, след деветмесечно управление падна правителството на Д. Божилов. Но не заради водената от него изцяло угодническа прогерманска политика, а заради неспособността му да се справи с въоръжената антифашистка съпротива, найвече с “четите”, т.е. с партизанското движение.
На негово място дойде правителството на Иван Багрянов, което трябваше да изпълни две взаимно изключващи се задачи – “да направи завой” към благоприятен за антихитлеристката коалиция неутралитет и в същото време – да ликвидира “шумците”.
На това правителство историята даде дълъг за тогавашната ситуация срок – точно три месеца, за да изведе България от задънената улица и да съхрани капиталистическия строй в страната.
Това бе изключителен шанс за българската буржоазия и тя виртуозно…го проигра.
Тиражираните измислици на нейните кръвни и идейни потомци, че някаква сделка в Ялта определила съдбата на България в следвоенния половин век се разбиват на пух и прах при досега с фактите.
Когато през месеците от юни до септември се води битката за България, срещата в Ялта още предстои. Тя се провежда между 4 и 11 февруари 1945 г., т.е. цели пет месеца след 9 септември 1944 г. Затова пък за съдбата на България се говори на Техеранската конференция. Там У. Чърчил заявява, че англичаните “нямат намерение да воюват на Балканите, затова ще настояват Турция да влезе във войната с нападение срещу България”. По този повод британският премиер пита Й.В. Сталин как Съветският съюз би погледнал на това, като се има предвид традиционно добрите отношения на русите към българите и обратно.
В случая Сталин отговаря, че втори фронт е нужно да бъде открит на Атлантика, а не на Балканите. Но идеята на Чърчил – Турция да накаже България като я нападне, не го напуска чак до 5 септември 1944 г., когато СССР обяви война на България и така пресече реализацията на замисъла му.
Но нека се върнем пак към горещото лято на 1944 г.!
На 1 юни 1944 г. на власт идва правителството Ив. Багрянов. Но вместо да направи налагащия се от обстоятелствата и очакван от него “завой”, то ожесточава репресиите срещу партизаните, въпреки обещанието си за амнистия на предалите се на властите. “Амнистията” се оказва коварен ход на фашистката власт – никое друго правителство от 1941 до 1944 г. не се е оцапвало с толкова много кръв като багряновското. При това борбата срещу партизаните се води с планирана жестокост. На 21 юни министърът на вътрешните работи и здравето проф. Ал. Станишев издава прословутата заповед N4273, според която “нелегалните чети трябва безпощадно да се унищожаватептември 1944 година, комунистическата партия на България, заедно с другите антифашистки сили, осъществи преврат и свали буржоазното правителство. Това беше началото на нов етап в историята на страната, който доведе до установяването на социалистически режим.
Под социализма, България претърпя значителни промени в икономиката, образованието, здравеопазването и други области. Трудовият народ беше освободен от експлоатацията на капитализма и беше даден приоритет на развитието на страната и благосъстоянието на хората.
След края на социализма през 1989 година, България преживя период на преход към демокрация и пазарна икономика. Въпреки предизвикателствата, страната успя да се интегрира в Европейския съюз през 2007 година и да постигне значителен икономически напредък.
Днес, България е модерна и развита държава, която се стреми към постигането на по-високи стандарти на живот за своите граждани. Историята на страната е бурна и разнообразна, но това, което остава непроменено, е устремът на българския народ към свобода, прогрес и благосъстояние. малолетни…
В същото време над България надвисва смъртна опасност отвън. На 28 юли министърът на външните работи П. Драганов докладва пред Ив. Багрянов и министрите на войната и на вътрешните работи за растящата заплаха от намесата на Турция във войната, тъй като западните съюзници не могат да отделят сили за инвазия на Балканите Те са им нужни в Западна Европа и в Северна Италия.
Включването на Турция във войната е трябвало да стане точно в началото на септември. Правителството на Ив. Багрянов е знаело това, но е продължавало да демонстрира своята вярност към Германия, рискувайки след войната Югозападна България да бъде предадена на Турция. Както вече стана дума – за подобна съдба на страната ни се загатва още в Техеран.
Това се подкрепя и от едно друго събитие. На заседание на Министерския съвет от 28 юли министър-председателят и неговите министри, вместо да използуват благоприятната обстановка и обърнат оръжието срещу нацистка Германия, те с писмо до В. Кайтел искат разрешение(?) да изтеглят българските войски от Сърбия и Македония, за да ги хвърлят срещу партизаните; т.е. те искат разрешение от немците, за да продължат братоубийствената гражданска война.
Явно Турция е била информирана за това, защото на 1 август нейният пълномощен министър в София – Т. Ментеш иска среща с П. Драганов и му предлага на мястото на оттеглящата се българска войска от Сърбия и Македония да дойдат части на турската армия.
Българският външен министър не се съгласява с това, но на другия ден – вече 2 август 1944 г., Турция скъсва дипломатическите отношения с Германия и заявява пред съюзниците, че е готова за бойни действия на Балканите.
Срещу кого? Естествено – срещу силите на Оста. А кои са те – германската и българската армия…
Положението по това време стремително започва да се променя – още на 11 август съветският пълномощен министър в София Л. Кирсанов запитва лично Ив. Багрянов готова ли е България да скъса с Германия и да се обърне срещу нея.
Това е било откровено подсказване България да поеме нещата в свои ръце и да премине на страната на сигурните вече победители. Още повече, че подготовката на Яш-Кишиневската операция е била приключила и едно скъсване с Германия би ускорило идването на Червената армия и България би третирана по друг, много по-благоприятен начин на бъдещата мирна конференция.
В отговор на запитването на Л. Кирсанов правителството на Ив. Багрянов решава отново да поиска съгласието на германците за това ?!
Колко сериозно е гледала Москва на подобна крачка от страна на България говори фактът, че скоро след отрицателния отговор на Ив. Багрянов руският пълномощен министър е бил отзован от поста му за несправяне с поставената задача.От дневника на Б. Филов – тогава регент с най-голяма тежест в управлението на страната – личи, че е очаквал немците да се удържат на позициите си на север от Молдавия. Освен това Б. Филов по някакви негови си причини е смятал, че така демонстрираната вярност към Третия Райх ще повиши цената на България в готвените преговори с американците и англичаните… Така може би е мислил и Ив. Багрянов.
В какво друго е вярвала управляващата тогава прогерманска политическа гарнитура? В някакво чудо? В някакъв рязък обрат на Източния фронт? В евентуален разрив между СССР и западните съюзници? Или в митичното тайно супер оръжие на Хитлер?
На 19 август Ив. Багрянов връчва на Кирсанов отговор на нотата на съветското правителството. В отговора Ив. Багрянов излага в 11 точки своята позиция за обрат във външната политика на страната.
Това е бил златен шанс да се спаси поне част от територията на България в Беломорието , а за българската буржоазия и още нещо – да се съхрани капиталистическият строй в България. Този шанс е пропуснат.
За да се хареса на англо-американците Ив. Багрянов е заявил публично своята готовност да изтегли българската армия от Македония и Южна Сърбия – една колосална, съдбоносна грешка!
По това време българската войска наброява почти 370 хиляди души – отлично обучени, добри екипирани и мотивирани за бойни действия. В голямата си част офицерството е патриотично и антигермански настроено. За какво става дума?
От средата на август, за да не бъде отрязана от север, започва изтеглянето на немската армия „ Е” към Югославия и Унгария. Това изтегляне е могло да стане само по два коридора – по долините на Вардар или на Струма. А те и двата са били под контрола на българската армия, като изходът от това положение е бил – България да обяви война на хитлеристка Германия и да задържи с боеве изтеглянето на немците за не повече от 10-15 дни до идването на Червената армия.
По същото това време започва Яш-Кишиневската операция на Червената армия, която завършва с пробив на немската отбрана и с капитулацията на Румъния на 23 август. Но прогерманската клика още се надява, че Червената армия няма да премине Дунав в преследване на немците. Защо филовци, багряновци и прочие са се надявали на това – си остава загадка.
Не е загадка обаче тяхната омраза към Съветска Русия. Тяхното антикомунистическо заслепение не им е позволило да преценят какво е означавало да бъде спряна с бой оттеглящата се група армии ”Е” на Вермахта. Означавало е, че немалка част от Беломорието, а може би и от Вардарска Македония щяха да останат в пределите на страната, така както остана Южна Добруджа, заради участието на българската армия на страната на сюзниците през последната фаза на войната – спирането на групата армии Е ,изтеглящи се от Гърция ,щеше да ускори победата над хитлеристския Райх.
След преврата в Букурещ на 23 август 1944 г се открива последната права в битката за България. Особено значение за нейния изход имат събитията станали в една дата, на която не се отделя особено внимание – 26 август. Тези събития, станали на различни места, имат съдбоносно значение не само за развитието на събитията в следващите две седмици до 9 септември, не само за следващите 4-5 години, но и за десетилетия напред…
На 26 август при регентите – принц Кирил, проф. Филов и ген. Михов, се явяват Ив. Багрянов – министър-председател, П. Драганов – министър на външните работи, ген. Русев – министър на войната и началника на Генералния щаб на армията ген. Трифонов и вземат решение – да се изтегли корпуса от Македония и Сърбия и да се започне разоръжаването на немските войски в България.
На същата дата – 26 август крайните пронацистки сили в страната готвят военен преврат за завземане на властта и противопоставяне на Червената армия – да я задържи за известно време, за да завърши изтеглянето на групата армии Е на Вермахта от Балканите.
По чисто технически причини този смъртоносен за България план се отлага, а след това и проваля.
Пак на 26 август изпратеният преди 10 дни в Анкара Ст. Мушанов – представител на проанглийската фракция на българската буржоазия – започва разговори с представители на САЩ и Великобритания.
Той е трябвало да договори със западните съюзници начина, по който България да излезе от войната на страната на Тристранния пакт. С това изплашената българска буржоазия се е надявала да избегне навлизането на Червената армия в страната. И на 26 август Ст. Мушанов докладва на регентите за първите резултати от своята мисия, а те решават на 29 август той да замине за Кайро за нови разговори с англоамериканците…
И отново на 26 август при самолетна катастрофа над град Брянск загива Станке Димитров и група водещи функционери на БКП, които е трябвало да оглавят въстаническата армия, да отвоюват свободна територия и да посрещнат Червената армия като съюзническа военна сила. Така след войната България е трябвало да бъде третирана като участник в антихитлеристката коалиция. Това е трябвало да бъде небуржоазният, народен “завой” към държавите – победителки във войната. Но с гибелта на групата на Ст. Димитров се изчерпват всички възможности за еднозначно решение на политическата криза в България. Настъпва времето на хаотичните импровизации.
Правителството на Ив. Багрянов подава оставка; на негово място идва правителството на К. Муравиев, което е лишено от всякаква представителност. То стои някъде “по средата” между прогерманската клика и широкото народно движение, представено от Отечествения фронт.
Правителството на К. Муравиев действа в абсолютен дефицит на време. Неговите действия са крайно противоречиви – то обявява война на Германия, след като е облекчило окончателното изтегляне на Вермахта от България; то обявява амнистия на политическите затворници, но продължава кървавата разправа с партизаните. Може би искреното желание на кабинета е било да направи обещавания и така неизвършен от Ив. Багрянов “завой”, но и К. Муравиев не вижда друг изход от положението, освен насочването на Червената армия на запад и очакването в България да дойдат съюзниците откъм Гърция. А всъщност щеше да дойде от югозапад турската армия. С обявената от СССР война на България на 5 септември бе провален този катастрофален за родината ни сценарии. Дали Червената армия е била освободител или окупатор днешните историци на фалиралата тогава българска буржоазия могат да спорят колкото си искат, но едно е безспорно – тази армия спаси България от турска окупация и загуба на съществена част от нейната територия.
Дните от 5 до 15 септември 1944 г. имаха характера на народно въстание – страната бе парализирана от стачки, разбиваха се затворите, полицията продължаваше да стреля по демонстрантите, на много места старата власт се съпротивляваше с оръжие в ръка.
Поемането на властта от правителството на Отечествения фронт на 9 септември сложи край на всички политически комбинации на българската буржоазия, сложи окончателен край на фашисткия режим у нас.
Реанимираната днес българска реакция ненавижда тази дата. Нищо чудно – на нея българската буржоазия претърпя тотален исторически крах. Тя показа своята негодност да защити не само Отечеството ни, но и самата себе си; заслепена от страх и омраза тя изпускаше един след друг благоприятните моменти за изход от положението, до което бе докарала страната с късогледата си политика.
Подготовката за това фиаско започна точно три десетилетия преди великата дата – Девети септември, тогава, когато в обществения живот на страната взе връх прогерманската буржоазия. Чрез политическата си клика тя тласна България в Първата световна война на страната на една обречена коалиция.
Тогава, за разлика от нея, гръцката, сръбската и румънската буржоазия утроиха териториите на своиние всяка опозиция и установи диктатура на фашистки тип.
Това беше времето на националсоциализма в България, когато буржоазията се обедини с фашистките елементи и националистите, за да утвърди своята власт и да поддържа реда на експлоатацията и угнетението. Те преследваха и убиваха всички, които се противопоставяха на техните интереси, използвайки репресии и терор.
Но дори в тези мрачни времена имаше хора, които не се страхуваха да се борят за свобода и справедливост. Именно те, с помощта на работническото движение и антифашистките сили, свалиха фашистката диктатура и възстановиха демокрацията в страната.
Така буржоазията беше свалена от властта и народът пое управлението на своята съдба. Това беше първата стъпка към по-добро бъдеще, към по-справедлива и равноправна общественост, към истинска демокрация и свобода за всички граждани.
